Поезия · Поезия в проза

човекът вътре в мен

В кроткото му пътешествие го посрещат тротоарите, един изгубен пътешественик – брат по слабости на градските пияници. Безразличен към симпатиите – вечно тъжен и унил, в своите си тонове раздира го артистът в него, жаден за експанзия, за гледки и простори, за изживени жизнени любови.

Advertisements
Поезия в проза

ПРЕ-ЖИВЯНО

И днешните си, някогашни преживявания оставям на друг. На тебе ще свършат работа даже, ще създадат за тебе може би по малко студ в дните, топлите и в най-жестоките си хладности – ще са горещите волности. На мене тези случки вече отдавна станаха минали и никога към тях не съм се завръщала, устремена в своето бъдеще. Но знаеш ли, че тези слабости и минали живяности са собственоръчно написаните учебници по история на поетичното мислене и на живеенето на живота със себе си.

Поезия в проза

пленително

В тъмна стая, надвесена, в тъмни дрехи, тъмно настроение и черни, мрачни, беззащитни мисли борят се с мойте чувства на свобода, отпускане и на спокойствие. Какво е в ума ми толкова жестоко повредено, че своите усещания не желая да разбирам, а в случаите чести все намирам време за упрекване на себе си по поводи различни. И се впускам стремително в скоростта и посоката на въртележката, в едно и също се въртя в кръгови движения. Аз и моите пленителни недоумения.

Поезия в проза

останаха ли?

Понякога в знойните си свежести се питам останаха ли срещи за обичане. И тихо се накланям вечер над челото ти, усмихвам се. Понякога по своя път залитам и се питам останаха ли хора за обичане, но те намирам пак, на скрито в пясъка на мойте кръвоизливи, спокойна съм. Понякога се чудя и ровичкам – къде е смисълът на всичко и се питам останаха ли ми истории за обичане, но всеки ден се запознавам с новости и се улисвам. Понякога „понякога“ е моето винаги и тогава се замислям остана ли в мойта младост енергия за писане? Но знам, че понякога е само понякога, а моето винаги е едно обикновено сега, даряващо ме с безусловности и с цялото време на света.

Поезия в проза

настроение

Зървам се в огледало на зърното втренчено в мен, там на пода. Грабвам си от него долу и зърнената пръст разпръсвам с вятъра. С върхове на пръстите си скачам, обхващам с дланите си цялото. Едно голямо множество, напоено от емоции, едно голямо цялостно, преливащо в тръпки, стълкновения и недоумения. Живея в разговора между себе си. Прелитам в думите, разливам се и смесвам се с думи, срички, изречения. Неразбиране и вечното съмнение. В огъня, водата, вятъра и себе си.

Поезия в проза

разделение

Понякога си толкоз близо, чувам сякаш някъде смеха ти. Толкова си истинска, толкова си ти и въпреки това те няма, стени и тротоари, бетонни сгради и прекъснатите бели линии ни делят. Разделят материя от другата материя. Разделят.. умножават друго разстояние едно. Ментално, емоционално, безоблачно. Аз в теб и ти обратно. Кълна се, чувам те! Понякога наистина. Аз знам, че ти си там, знам че ще те срещна някога. В делничните дни обаче сякаш го забравям. Забравям нежните ти погледи на разсъмване. Забравям плътния ти глас, който казваше ми нещо на неразбираем, нечовешки някакъв език. Когато се здрачи се сещам винаги за теб, обещавам ти, винаги ще е така. Но не мога да ти обещая, че тук до себе си ще мога да те задържа. Мога или не.. не мога, не желая.. да те разруша. Утехата е, че те има, че усещам те. Макар на хиляди километри и през десетки планини далечни, винаги сме в приключението на мислите си, на своите лъчисти, пясъчни копнежи.

Поезия в проза

етап

Слънце някъде зад хоризонта на нощта. Две очи блестящи в синя тъмнота. Обърнати към себе си, танцувайки трагичен танц на падащ и умиращ кайсиев цвят.  Също като него малки, бледи и невинни, в различни цветове от раждането до съзряването си тези две очи минават през етапите на своя път. Запречени обаче от тъга голяма там, насред този друм несретен започват и строят тъмнината на жвота си, тъмнината на страха, на неудовлетворението, на нежеланието си да комуникират със света. В опасяването си че някой друг ще го направи, не посягат никога към своя път отново, не протягат повече ръка да грабнат от плода на своя труд, не могат вече да поемат своя тих и лек, загадъчно-алруистичен млад живот.