Поезия в проза

останаха ли?

Понякога в знойните си свежести се питам останаха ли срещи за обичане. И тихо се накланям вечер над челото ти, усмихвам се. Понякога по своя път залитам и се питам останаха ли хора за обичане, но те намирам пак, на скрито в пясъка на мойте кръвоизливи, спокойна съм. Понякога се чудя и ровичкам – къде е смисълът на всичко и се питам останаха ли ми истории за обичане, но всеки ден се запознавам с новости и се улисвам. Понякога „понякога“ е моето винаги и тогава се замислям остана ли в мойта младост енергия за писане? Но знам, че понякога е само понякога, а моето винаги е едно обикновено сега, даряващо ме с безусловности и с цялото време на света.

Реклами
Поезия в проза

настроение

Зървам се в огледало на зърното втренчено в мен, там на пода. Грабвам си от него долу и зърнената пръст разпръсвам с вятъра. С върхове на пръстите си скачам, обхващам с дланите си цялото. Едно голямо множество, напоено от емоции, едно голямо цялостно, преливащо в тръпки, стълкновения и недоумения. Живея в разговора между себе си. Прелитам в думите, разливам се и смесвам се с думи, срички, изречения. Неразбиране и вечното съмнение. В огъня, водата, вятъра и себе си.