Поезия

убежище

Визията се изплъзва от ръцете ми
на секунди бях от нея сякаш
картините – безформени отрязъци от време
поместени в споменните помещения
на сивото отгоре нещо
в една кутия пясък, в един забит в пода поглед
отразени…

и някога, на края, в думите
се бях загледала и вплетох
свойто съдържание – река от рими
с нея заживях и като с втора кожа се облякох,
разбиха речните вълнения
всяка моя граница, преграда
напук на егото и вечните му хленчения
се превърнах в открита слънчева поляна
на която всеки стъпва и се утешава
всеки с нея смее се или запява
като ангелско присъствие предложих
своя дом за убежище на всеки с дом или без него.

 

 

Advertisements
Поезия

лутане

Когато думите ти са заключени, когато не разцъфтява истината между тях, когато се усещаш в плен на мрака, когато възцарява самотата. Тогава ти си най-жесток и истините ти са грешни, мъчиш се да избягаш от този порок, но изходът е тесен. На него са застанали титаните на самоунищожението и вътрешната борба. Запънали са изхода – сам не можеш да намериш портата и пътя към дома

Поезия · Поезия в проза

човекът вътре в мен

В кроткото му пътешествие го посрещат тротоарите, един изгубен пътешественик – брат по слабости на градските пияници. Безразличен към симпатиите – вечно тъжен и унил, в своите си тонове раздира го артистът в него, жаден за експанзия, за гледки и простори, за изживени жизнени любови.

Поезия

МОМИЧЕТО С КРИСТАЛНИТЕ ОБУВКИ

момичето с кристалните обувки
разхождам всеки ден в мислите
и тайничко от всичките идеи
се спускаме в гора от планове
пътеките на планините
от амбиции обхождаме
винаги за всичко друго разговаряме
но никога не за времето

след срещите си с нея
сядам тихично на масата за хранене
поднасям чай в церемониални дрехи
и походката си сменям даже
улавям цветовете на града
през лупата на капките
разхождащи се по прозореца отвън
и замислено подхващам молива
и поредното към теб писмо
записвам нещо, хрумнало ми
посред разговора с нея
премислям, обикаляйки из стаята
откъсвам листа от тетрадката и
хвърлям го в кофата отвън

дали идеята от нея хрумна ми
дали бе плод на истинското Аз
дали не беше просто оправдание
да оставя всичко, да оставя Нас?
срещнах се с момичето отново
и казах ѝ в гората повече за мене
да не чака, да не гледа, да не пита
и на компанията ми вече да не разчита.

така от странни опасения освободих се
и от тежестите мислите лиших си
така простора в нашта връзка се роди
и към света на новото, на любовта
и радостта отворих аз очи… !

 

 

Поезия

ПЪТЯТ

Обичам тихото спокойствие на прибиране
След шумни вечери към вкъщи с тичане
Прегърнала луната по залязване
Сред веселото свирене измежду клоните
И малките слънца когато по домовете гаснат
Плавно, сигурно и топло
Всяко в своя ритъм, цвят и настроение
И колкото сме ведри и усмихнати
по-умълчани и застинали се случваме
В пределите на наш’то щастие,
Ограничили своя собствения дом.
А крачките утеха дават, отвеждайки ни с тях напред
Където бъдещето наше е и то ни чака,
чака своя ред да бъде днес.
Така че кротко се усмихваме и стъпваме
Притихнали по този път на сбъдване
На всичките идеи, мисли, опасения
На всяка мисъл и на всеки кът
Забравен там във не-съзнанието
Във най-комфортния уют.
Заспиваме с мисълта за даване,
За себе си и някой друг …

 

 

Поезия в проза

ПРЕ-ЖИВЯНО

И днешните си, някогашни преживявания оставям на друг. На тебе ще свършат работа даже, ще създадат за тебе може би по малко студ в дните, топлите и в най-жестоките си хладности – ще са горещите волности. На мене тези случки вече отдавна станаха минали и никога към тях не съм се завръщала, устремена в своето бъдеще. Но знаеш ли, че тези слабости и минали живяности са собственоръчно написаните учебници по история на поетичното мислене и на живеенето на живота със себе си.